Къде ни прати тая България?
Елена. Стои вдясно от висока, руса, млада жена, която ме стопира на ескалатора на летището с въпроса „ Извинявайте, за Мюнхен ли пътувате? “. „ Не – споделям – за Мадрид. “ „ Ами – продължава русата жена – мога ли да Ви помоля да прикрепя майка ми към Вас, тъй като нея я е боязън нещо да не пропусне и… по тази причина? И тя за Мадрид понеже… “ Поглеждам дамата, която по-късно за мен към този момент ще е Елена. Почти не ме гледа в очите. Погледът й бяга по повърхността на очните ми ябълки, хлъзга се и обезпокоеното се стопира в пода, някъде сред фугите на сивите плочки.
За момент се чудя дали няма някакъв душевен проблем. Пълна, малко подпухнала, с оня стомах, който дамите получават от време на време в менопауза, пристъпва от крайник на крайник и търка ръце в бедрата си все едно търси джобове и не се сеща, че тоя панталон ги няма по принцип. „ Разбира се, споделям, аз съм Мария, прави ми удоволствие да пътуваме дружно “. „ Аха…, споделя Елена. Елена съм аз. “ Елена застава зад тила ми, леко настрана, все едно веднага ще се хване за ъгъла на жилетката ми и няма да го пусне, до момента в който не кацнем. Сваля чинно колана си пред инспекцията за сигурност и тършува обезпокоеното из пластмасовото легенче, с цел да открие билета и персоналната си карта след лентата на скенера. „ Няма ми картата!!! Няма ми картата, не, няма я! Няма я! “, изкрещява тя, до момента в който нанизва колана си назад върху необятната окръжност на тялото си. Истерията й се повишава нагоре като шампанско, което ще изгърми над дулото на бутилката и след секунда към този момент съвсем крещи. Картата й изниква отдолу под багажа й, тя я хваща с две ръце и я допира в гърдите си. Въздиша. Диша надълбоко.
„ Сега къде отиваме? “, пита ме Елена и се застопорява посред коридора с омачканата си дамска чанта.
Имам възприятието, че съм Беатриче, която ще води своя Данте из дълбините на отвъдното.
„ Ми тук написа В8, значи гледаме табелите и вървим натам, с цел да го намерим “, давам отговор. Елена брои на глас. След В5 изпада в суматоха, сходна на тази с персоналната карта, тъй като внезапно линията се губи. Като на дете й демонстрирам коридора, бързо отиваме там и сядаме да чакаме. Имаме още четиридесет минути. Елена споделя. От Гоце Делчев е. Имат къща там – „ огромна, хубава, стаи, спални, хол да искаш… “ Стои празна по 10 месеца в годината, нищо, че е подредена да им е комфортно. Дъщеря й е омъжена в София, работи във компания, висшистка е, не се оплаква. Синът е студент. В Югозпадния, „ право нещо.. “. Не му се учи, споделя, живее му се. Приятелки, това-онова излизане, младеж, можеш ли да му се сърдиш?! Пари си трябват за студент, пък и освен. Елена е икономист. Работила в една фабрика за шиене, дето гърците ги наотвориха през деветдесетте, но я съкратили и в този момент може отново някъде там да откри, но за 400 лв. най-много. За кое по-напред? „ Да, имам, имам си мъж. Камион кара по София, към компания и на частно, оправя се, но то и това не стига. “
„ Къде си в Испания? “, питам. „ В Мадрид, по къщите. “, дава отговор ми. Елена чисти в ипански къщи. На едно семейство готви, пере, извежда старците на разходка, доверяват й се, ключ й дали от тях, всичко знае къде им е, нищо в никакъв случай не пипва. От осем години е по този начин. Все си вика, че край но айде и още една година. Майка й седемдесет и пет станала, всякога едно и също й приказва – „ Иди си веке тука, стига си слугувала! “, но по какъв начин ще остави сина студент, дъщерята в София и мъжа с камиона?! Пари за всичко си трябват, за всич-ко!
Сега и в България за един месец като си пристигнала, кое по-напред?! „ Тоз буркан да затвориш, па туршийка да направиш, пък чушки да опечеш – нали би трябвало и зимнинка да им оставиш, не може по този начин! “. Прозорците на къщата измила, опрала пердетата, преподредила дрешниците, от мазето извлекли едни бидони за зеле, дето за нищо не стават към този момент, та и нови да се купят трябвало. И то, до момента в който се обърнеш, айде отново в Испания.
Дали приказвам испански ме пита. „ Малко, споделям, на курс ще вървя в този момент. “ Елена махва с ръка и ми споделя, че е елементарен. Само да си приказвам с локалните, че другояче мъчно се научава. Тя нищо не знаела преди, като пристигнала. И е хубаво човек да знае езици, другояче си като кьорав, вика. Елена седи до мен на стола и се вглежда в дясната ми буза. „ Ма какъв брой си младичка!… Кой набор си?! “ „ Абе, младичка! – споделям – никак не съм младичка аз, 69-ти съм! “… „ Ееее… “ Елена ме гледа невярващо. Понечва нещо да каже, само че се стопира ненадейно. „ Ми аз… аз съм 65-ти, но гледай каква съм. То виж по какъв начин незабавно си проличава на кой му е тежък живота… “ Съгласявам се.
Какво да изяснявам на Елена, която чисти испанските къщи, за моя живот, чийто рани грижливо замазвам с кремове, почивки и тук-таме здравословна храна!
Елена живее в една стая с първата братовчедка на мъжа си, 120 евро заплащат на месец, има и други бълари в жилището. Добре е, изкарват си. Легална е, знаят я хората, и един месец не е оставала без работа. Като не работи ли? Ми събота следобяд и неделя почива. Разхожда се, чете вестник „ Домашна помощница “, купува си го постоянно, малко телевизия гледа, но не схваща напълно всичко. Сега ще си иде, един душ ще вземе, ще разтовари багажа (дано да стигне обикновено, че какъв брой буркани има вътре!), ще полегне, че въобще не е спала и от на следващия ден – на работа.
Кацаме.
Елена върви към багажа, аз – към прехвърлянето. Отивам да й кажа сбогом, прибавям я към други пет дами, които се връщат на работа. Всичко знаят, ще й покажат, няма ужасно.
Елена се хвърля да ме целува, прегръщам я и аз.
Очите й ме гледат над торбичките, в които на зрънца е събрана цялата самотност на света. Всяка вечер, когато заспива, я посажда в сънищата си, където е това, дето си го е мечтала.
„ Къде ни прати тая България, Мария, да сме по света, вместо да си заставам на Гоце Делчев и да си оправям къщата…! “…
Така е, Елена. Така ми се желае да те бях видяла на друго място, в друго време, една друга Елена, която можеше и заслужаваше да бъдеш…
Автор: Мария Касимова, Facebook
Инфо:
